Видове женска носия
1. Женска носия
Определящ разграничителен показател за видове женски носии са кройката и начина на обличане на горната дреха.
1.1. Еднопрестилчена носия
Еднопрестилчена женска носия отличава отделни селища в Дунавската равнина и в Родопската област. Тя има опростен състав – дълга, туникообразна риза и запасана върху нея тясна едноплата (или широка двуплата) престилка с много пестелива ивическа украса или пък тъмно поле с бледо очертани квадрати. Понякога полето е рамкирано с низ от геометрични орнаменти, както и бордюра. До края на първата четвърт на 20 век еднопрестилчената носия продължава да се използва главно от ислямизираното българско население в Западните и Източните Родопи. Причината за това е нейната практичност и пригоденост по състав към поминъка на населението. Отличително за вкуса на родопчанки е предпочитанието към бледожълто-оранжеви цветове или нюанси на тревно зелено, съчетани в колорита на престилката.
1.2. Двупрестилчена носия
Основния състав на женската двупрестилчена носия е риза, две престилки (закрепени на кръста-една отпред и една отзад) и колан. Ризата е дълга, свободна - от преден и заден отвесен плат, които оформят набори и дипли по горната част - почти открита под горните дрехи. Фина, гъста и дребна везбена орнаментика оформя значителни полета по ръкавите, предницата и гърба на ризата. Двете напоясни завески са приготвяни от домашна декоративна тъкан: задната е релефно оформена с дипли и набори, а предната е едноплата или двуплата, с хоризонтален и отвесен шев. Задната завеска се среща в многобройни варианти и има съответно обособено разпространение. Коланът към този костюм е дълъг е се завива няколкократно на кръста. Първоначално тази старинна женска носия е повсеместно разпространена, но по-късно се запазва из Дунавската равнина. Смята се, че тази носия има старославянски произход.
1.3. Сукманена носия
Сукмената женска носия е най-масово разпространена.
Това е дебела вълнена тъмноцветна дреха с затворена туникообразна кройка като на ризата. Най-често сукманът е без ръкави, но има и с дълги ръкави (Средногорско) и с ръкави до лактите (Ихтиманско-Самоковско). В редки случаи има летни сукмани от бяла конопена или памучна тъкан (Трънско, Малкотърновско, Дедеагачко).
Разпространението на този тип женско облекло заема широка ивица на юг от двупрестилченото – от западната граница на страната до Черно море. На юг границата му включва Трънско, Брезнишко, Софийско, Самоковско, след което върви по северните склонове на Родопите, като в Асеновградско свива на юг и обгражда Ксантийско и Смолянско, а след това на север от Пловдив и Чирпан и източно от Стара Загора свива пак на юг, за да обхване почти цяла Тракия източно от двупрестилчените носии, тъй като сукманът се употребява редом с двете престилки като зимно облекло или само за у дома.
Типичната кройка на сукмана е еднаква с кройката на ризата. При по-широка тъкан клиновете му стигат до областта на талията, дори бива стесняван още повече с дипла. В някои райони подмишното разширяване става с отделна изрязка от плата. На много места страничните клинове са повече от два (Пирдопско, Панагюрско, Карловско, Тетевенско). По-особена е кройката на сукмана при еркечко-голичката носия (Поморийско) и у разселници от тия две села в Варненско и Провадийско. Дрехата им се състои от горна част – елече, наричана чапак, чипак, и долна – поли. Особеното в случая е и твърде високото подгръдно съединяване на тия две части.
Кроежът на сукмана, както и на всички по-старинни дрехи у българите, е съобразяван с ширината на плата.
Характерно за сукмана е и това, че в най-многото случаи върху него е съсредоточена украсата на облеклото. Тя е постигана предимно с везмо или с пришиване на цветни сукна по пазвата, полите или по ръкавите. Богата е украсата на сукманите с изплитани разноцветни върви, гайтани, а по-късно с разни ширити, плетеници или дантели. Поради масовото разпространение на сукмана в различните географски и етнографски области, украса е различна по размери и орнаменторика.
Характерно за сукманените носии е наличността само на предна престилка (прегач, фуста). В всички случаи тя е цветна, обикновено рязко очертаваща се на черния фон на сукмана, червена, зелена, жълта, дори бяла. В някои случаи пъстротата й е допълвана с бродерия. В западните предели на сукманения тип обаче съществуват носии и без престилки. Сукманите при тях са извезани отпред (Трънско, Софийско). Тази безпрестилченост продължава и по на изток – в Пирдопско, с почти никаква украса. Естетиката в тоя случай се изразява в обилна надипленост поради многото клинове на дрехата.
За сукманената носия е характерен и поясът, който в най-многото случаи е дълга и широка към 20-25 см. вълнена тъкан, обикновено червен, оранжев или тъмновинен. Увива се гладко и стегнато няколко пъти около тялото. Само при западните безпрестилчени сукманени носии се употребява тесен пояс (4-5 см), наричан зункя или колан, или пък само еднократно опасващ колан с сребърни пафти. При някои източнобългарски сукмани поясът е и пъстроцветен, с което се различава от мъжките. Само на едно място, и то в ограничен обсег (Сливенско, Ямболско) се употребява тесен, почти въжеобразен плетен пояс, наричан уйца (ивица).
Най-постоянната горна дреха за хладно време при сукманеното облекло е салтамарката – по кройка еднаква с абата при мъжкото чернодрешно облекло. Разликата е в по-бедната украса, а ако не е бедна, тя е с сърма (Среднородопско). При софийската носия зимна или тържествена празнична дреха е черното безръкавно дълго менте с изразително клината кройка и недопиращи се предници. По кройка и украса в хълбоците то е подобно, но глухчето в Северозападна България, от което се различава по цвят и украса. От същата кройка е и широко разпространеното черно джубе при сукманените носии в Западно Средногорие, което не е така украсено и е почти само празнична и венчална дреха.
В западните сукманени носии, кожухът е постоянна зимна дреха и за жените, но само в неговата къса и винаги клината кройка, така както е клинат и дългият до под коленете мъжки кожух в тази област.
При сукманената женска носия е запазена и една от най-несложните горни дрехи в българското облекло – кича при еркечко-голичката носия, както и при хасковската и първомайската женска и мъжка носия в бял цвят и по-друга фактура на тъканта. Тя се носи почти постоянно върху препасания с престилка сукман. Приготвяна е от дебел черен вълнен плат с дълги ресни откъм лицето. Дълга е до над колената и е скроена от един плат, прегъната в областта на рамената за гръб и предница. Предницата е разрязана по цялата дължина, като двете й половини са пришити без посредството на клинове отстрани към гръбния плат с оставени места за ръцете.
1.4. Саяна носия
Саяната носия има за основна част също туникообразна риза, но обликът й се изгражда от т. нар. сая - постоянно присъстваща горна дреха, отворена отпред, слабоклината, с различна дължина на полите (до коленете или до глезените) и на ръкавите (къси или дълги). Тъканите за изработка на саите са различни по материал и по колорит. Преобладават саите от едноцветна бяла, черна, синя или тъмнозелена (памучна или вълнена) тъкан. Някои от широко разпространените й разновидности са от пъстроцветна тъкан на ивици с преобладаващ черен цвят. Украсата на саята е съсредоточена по пазвата и по края на ръкавите. Българката в случая сякаш се ръководи от по-особени естетически принципи: изявява се като изкусна майсторка на везбената линеарна орнаментика, допълнена от многоцветни гайтанени обтоки. В основния състав на този вид българска носия влиза пояс от едноцветна черна или червена вълнена тъкан. Най-често вълнена е и престилката - червена, на ивици, а в някои югозападни райони с многообразна тъканна орнаментика. По-къса и то главно използвана на празник е сърмената престилка. Саяната носия е най-разпространена в южните и в югозападните области на България. В югозападните области доминират червените нюанси на тъканта, както и плътността на декоративното везмо - отново в червено, предпазващо от уроки, според народните поверия.
